хоризонтът е ням и приведен...

като старец смалил е снага -

много мрачен и  толкова бледен,

сякаш стича на струйки тъга

и следите ти пълни,

поразмит с акварелна боя

сякаш крачи по хълма...

 Ти си тръгваш, Любов,

позагърбила спомен след спомен...

поразплиташ едни

и изтръгваш стъблото из корен,

а от други, пристегнали гърлото

с кървави жици,

позаплиташ, Любов,  огърлица

от мокри ресници.

Ти си тръгваш, Любов..

за последно  отмиваш следите,

а тъгата ми жадно лети

и крещи в висините,

после пие на екс

от дълбокото мокро огнище,

пълно не със магия – а с теб,

от любов-пепелище...

Ти си тръгваш... върви!

С теб си тръгват светът ми и дните...

Ти си тъгваш, Любов,

хоризонтът след тебе полита...

Капки дъжд и сълзи по лицето

ми нежно се стичат...

просто нека вали

дни и нощи,  и нека не питат...